i'm a kayak, hear me roar.

някога казвала ли съм ти, че сме перфектни?
перфектни сме на 16, пиейки водка като вода. попивайки вода от пода, пеейки с цяло гърло момически hate песни, мразейки света, обичайки се една друга.
перфектни сме в 8 клас, запознавайки се, поглеждайки се за първи път, твоите очи в моите очи, перфектната ти, гледаща перфектната мен. онова първо здравей, последвано от толкова много след това.
перфектни сме, гледайки тъпи филми, най тъпите филми, ядящи изгорели пържени картофи, прегърнати на диван, който е преживял прекалено много партита.
перфектни сме, пасивно агресивни, бясни една на друга, защото ни пука прекалено много, защото се допълваме, защото си пълната ми противоположност, защото ме избутваш до предела на поносимостта ми, защото мразя колко много те обичам, защото мога да живея без теб, мога да съм щастлива без теб, защото ти можеш също, но.
перфектно е това двубуквено Н - О, това но, което ме кара да се замисля, което ме кара да се върна на онази маса пред дилърс, където ти целуваш някого, а аз ти се смея, играейки карти с.. с кого? убий ме, не помня, но съм сигурна, че има снимка някъде, която ще ми припомни.
перфектни сме, защото всичките ни приятели са, усмихнати, заспали, повръщащи. болни на разтегаемо легло в синеморец, легло, което разтягахме няколко часа. перфектни са с китарите си, тези без китари също. перфектни са с подигравките си, които ни връщат на земята, с ръцете си, които ни помагат да стоим изправени, с шотовете текила, подредени като домино върху масата, падащи една след друга, в перфектен унисон.
перфектна е онази снимка на чарли чаплин, която симполизира всичките ни fucked up тийнейджърски години. толкова перфектна, че знам, че никога няма да я забравя, знам, че ти ще знаеш за какво говоря.
перфектно е пеенето на плажа, танцуването под звуците на.. суинг, джаз, рок, поп, чалга, диско, реге, хаус и всичко, което можеш да си представиш, защото движенията ни са толкова ретардирали, че перфекция е единственото, което им остава.
перфектен е wallpaper-ът ми, новото ти легло, откраднатите перца, беплатните входове, прибирането посреднощ, грешките ни, повече от всичко правилно, което сме направили. фактът, че обожавам майка ти, че майка ми те има за свое дете. това, че понякога, когато ми е студено обличам сивозеленият ти пуловер с качулка и съм по слидерин, отколкото драко някога е бил.
според ръководството на дилърс в момента съм грубо на около.. 23? 20? 25? и през смешните си малко съзнателни годинки ти си ми скалата и морето и дъжда и виното и всички прекалено сладки понички (прекалено, прекалено сладки, по дяволите, колко пудра захар слагат тези хора?!)
i'm all dark and twisty. and so are you. and that's just perfect. зашото, ако просто ме толерираше, ако просто си мълчеше, ако просто беше, щяхме да сме се разделили някъде между 2009 и 2011-та. най хубавите ни луди години.

знаеш, че любовта на живота ми е в другата стая в момента, хърка и ако в момента си легна, ще ме избута, ще ми пипа лицето, сънувайки нещо (силно се надявам най накрая да разбера какво сънува, което го кара всяка нощ да ми опипва лицето по половин час), но ти.. ти, отвратително, сприхаво,, мрънкащо, наскоро научило се да готви, да си повтаря, че всичко ще е наред, да ме обича отново, ти, нещо такова, ти си сродната ми душа. онова след което изпищях и оттогава не съм спряла да пищя, с тънкия ми отвратителен гаден писклив глад.

ти, перфектност такава.

пс: перфектни сме, че продължаваме да се намираме, че продължаваме да се изгубваме, че все още не си намерила друг портокал, за който да се залепиш.

пс2: майната ми, right?

the bill is but the next adventure..

много е странно как нямаш никакво понятие какво значи да 'пораснеш'. странна дума, без никакво значение за мен. и после, един прекрасен следобед, излизаш да провериш пощата (защо би проверявал пощата, нали си имаш мама, която ги гледа тия неща, когато се прибира след работа..)

и там има писмо. писмо. на мое име. и даже не е писмо. с м е т к а. с логото на northumbria waters или там, каквато и да е тази дяволска компания, която само кара косата ми да побелява.. но за това после. но не е само писмо, имаш и колетче с подаръчета и всичко е чудесно, влизам си вкъщи, мисля си как това е просто сметка и нищо лошо не може да ми се случи. предвидливо оставям най хубавото - колетчето, за последно и нетърпеливо разкъсвам писмата, за да стигна до съдържанието им. и там, отврътре, черно на бяло, толкова сериозно стоящо, ме гледа една трицифрена сумичка. обръщам се на ляво, после надясно. къде е мама? гласчето, още не излязло от устата ми, иска да започне да трепери. но няма смисъл. 

мама си е в софия, на безумно много километри от вече никак не дружелюбния ми хол, с бялото листче на колене ми. мама най вероятно си е платила сметките вече и не се притеснява за това. мама тази вечер ще сготви нещо вкусно, ще погледа малко телевизия (по вероятно ще почете) после ще се поскара с брат ми за някаква глупост и ще си легне. а моята стая в дъното на коридора ще е празна и тъмна (и най вероятно въобще няма да допринася за сметката, ама хич.)

вдишвам, издишвам, взимам си лъскавото телефонче, набирам омразния номер и започвам да водя поредния grown up разговор, с хора, които най вероятно никога няма да видя. чакат ме 15 минути, докато успя да разбера кое ми е bank account number и кое reference number (а мама ги знае всички тези неща, винаги.) извинявам се, обяснявам защо точно имам три имена и защо две от тях са еднакви, жената отсреща е била в България, много било хубаво, но на мен в момента хич не ми пука, просто да се приключва с гадната сметка..

в крайна сметка сядам, треперейки, естествено, на дивана и се чудя кой ме е накарал да си стегна куфарите и да си оставя всичко прекрасно вкъщи. че даже и да реша да съм на диета. 

успокоявам се в крайна сметка и се надявам маминка никога да не ме е приемала на сериозно, когато съм и се сърдела и да разбира как най вероятно цял живот ще се налага да ми обяснява кой номер какво е и защо е там, защото не мисля, че някога бих се справила сама.

решението естествено е просто, с теди няма да се къпем, няма да мием чинии и ще ползваме водата само за пиене (не от чешмата естествено, бутилираната явно е по евтина.)

До Луната, тук Яна.

Хайде, наново цялото това приключение. Не че е ново де, толкова много блогове и писаници са ни минали през ръцете, че вече се чувствам стара и изморена в това отношение. Последното нещо на света, което искам да чувствам. И все пак, тази нова бяла страница, с оранжево тук там (странен избор на цветове, Blogger) ме кара да се вълнувам, сякаш отново съм на първия си първи учебен ден.
И сега, един въпрос, който ти ми зададе преди толкова време, а аз се престрашавам да ти задам чак сега. Може ли да те гушна? Виртуално и от разстояние и толкова, толкова измъчено, че не е истина. Но все пак, може ли думичките ми, черни и ъгловати, да протегнат късите си крайници и да те гушнат през миниатюрния лаптоп, с който най вероятно все още се подвизаваш?
Не знам дали ти правя подарък или досада с това, но само времето ще покаже. И се надявам да продължава да показва и да показва още много време. Много бих се радвала тези електронни писма да бяха бели листове хартия, но не ми се вижда практично, нито бързо. Така че, ето почвам с обяснението, макар че ти може и вече да си разбрала, нали си схватлива.
Оставам това като двупосочна пощенска кутия, в която да оставяме всичко, наистина всичко. Защото фейсбук е наистина практичен, но е толкова.. някак бездушен. Ето ти, откъдето почнахме.
Нека се върнем в онази съблекалня, в която успяхме да оставим всички ужасни ужасни и наистина прекрасни дрехи и мисли, с които сами се бяхме обличали или някой друг ни беше навличал.
Чувствай се поканена да си оставиш якето пред вратата. <99

Твоя малка руса, облечена в дънки,
Жълтур.