Хайде, наново цялото това приключение. Не че е ново де, толкова много блогове и писаници са ни минали през ръцете, че вече се чувствам стара и изморена в това отношение. Последното нещо на света, което искам да чувствам. И все пак, тази нова бяла страница, с оранжево тук там (странен избор на цветове, Blogger) ме кара да се вълнувам, сякаш отново съм на първия си първи учебен ден.
И сега, един въпрос, който ти ми зададе преди толкова време, а аз се престрашавам да ти задам чак сега. Може ли да те гушна? Виртуално и от разстояние и толкова, толкова измъчено, че не е истина. Но все пак, може ли думичките ми, черни и ъгловати, да протегнат късите си крайници и да те гушнат през миниатюрния лаптоп, с който най вероятно все още се подвизаваш?
Не знам дали ти правя подарък или досада с това, но само времето ще покаже. И се надявам да продължава да показва и да показва още много време. Много бих се радвала тези електронни писма да бяха бели листове хартия, но не ми се вижда практично, нито бързо. Така че, ето почвам с обяснението, макар че ти може и вече да си разбрала, нали си схватлива.
Оставам това като двупосочна пощенска кутия, в която да оставяме всичко, наистина всичко. Защото фейсбук е наистина практичен, но е толкова.. някак бездушен. Ето ти, откъдето почнахме.
Нека се върнем в онази съблекалня, в която успяхме да оставим всички ужасни ужасни и наистина прекрасни дрехи и мисли, с които сами се бяхме обличали или някой друг ни беше навличал.
Чувствай се поканена да си оставиш якето пред вратата. <99
Твоя малка руса, облечена в дънки,
Жълтур.
Няма коментари:
Публикуване на коментар