the bill is but the next adventure..

много е странно как нямаш никакво понятие какво значи да 'пораснеш'. странна дума, без никакво значение за мен. и после, един прекрасен следобед, излизаш да провериш пощата (защо би проверявал пощата, нали си имаш мама, която ги гледа тия неща, когато се прибира след работа..)

и там има писмо. писмо. на мое име. и даже не е писмо. с м е т к а. с логото на northumbria waters или там, каквато и да е тази дяволска компания, която само кара косата ми да побелява.. но за това после. но не е само писмо, имаш и колетче с подаръчета и всичко е чудесно, влизам си вкъщи, мисля си как това е просто сметка и нищо лошо не може да ми се случи. предвидливо оставям най хубавото - колетчето, за последно и нетърпеливо разкъсвам писмата, за да стигна до съдържанието им. и там, отврътре, черно на бяло, толкова сериозно стоящо, ме гледа една трицифрена сумичка. обръщам се на ляво, после надясно. къде е мама? гласчето, още не излязло от устата ми, иска да започне да трепери. но няма смисъл. 

мама си е в софия, на безумно много километри от вече никак не дружелюбния ми хол, с бялото листче на колене ми. мама най вероятно си е платила сметките вече и не се притеснява за това. мама тази вечер ще сготви нещо вкусно, ще погледа малко телевизия (по вероятно ще почете) после ще се поскара с брат ми за някаква глупост и ще си легне. а моята стая в дъното на коридора ще е празна и тъмна (и най вероятно въобще няма да допринася за сметката, ама хич.)

вдишвам, издишвам, взимам си лъскавото телефонче, набирам омразния номер и започвам да водя поредния grown up разговор, с хора, които най вероятно никога няма да видя. чакат ме 15 минути, докато успя да разбера кое ми е bank account number и кое reference number (а мама ги знае всички тези неща, винаги.) извинявам се, обяснявам защо точно имам три имена и защо две от тях са еднакви, жената отсреща е била в България, много било хубаво, но на мен в момента хич не ми пука, просто да се приключва с гадната сметка..

в крайна сметка сядам, треперейки, естествено, на дивана и се чудя кой ме е накарал да си стегна куфарите и да си оставя всичко прекрасно вкъщи. че даже и да реша да съм на диета. 

успокоявам се в крайна сметка и се надявам маминка никога да не ме е приемала на сериозно, когато съм и се сърдела и да разбира как най вероятно цял живот ще се налага да ми обяснява кой номер какво е и защо е там, защото не мисля, че някога бих се справила сама.

решението естествено е просто, с теди няма да се къпем, няма да мием чинии и ще ползваме водата само за пиене (не от чешмата естествено, бутилираната явно е по евтина.)